четох книга: Живото слово

Казвам на Дима, че се вълнувам. Казвам й, че отиваме където е живял бог. Слязъл е за малко и е поживял в дървена къщурка.

Наоколо е тихо и пусто, та духовете са навсякъде. Пристъпвам внимателно, да не ги прогоня. Искам да се сприятеля с тях, какво ти - да се слея. Да ги отнеса и да си ги нося в мен.

Експозицията е в особен формат, макар че какво разбирам аз от музеи. По стените има разнебитени папки, а в папките - животопис, фотографии, ръкописи, документи, анализи и откъси.

Разглеждаме бележници от училище, укази за назначение, чернови на разкази. В черновите ни прави впечатление стремежът към сбитост и естественост, ~~които са~~ постигнати след множество редакции. Най-много ми харесва едно изключително любезно писмо - молба към учител да сподели истории за негови възпитаници, заминали за Америка, забогатели с много долари и завърнали се в България, като интересното в случая не би било баналното и обикновеното, а изключителното и комплицираното, съблазанта и перипетиите. Ето го, мисля си, едно от най-съществените качества на писателя - готовността за слушане, любовта към другото, страстта към лова на истории и колекционирането на светове.

Харесва ми също търсенето на народни песни и легенди, интересът към традицията, фолклора и митологията, желанието те да оцелеят, вмъкването им в съвременното. Харесва ми съзнанието за важността на работата с думи и обгрижването на духа. "Живото слово отваря душата, не остава при окото."

Поглеждам надолу и се почесвам по главата. Бог си е оставил инструмента.

В една от папките четем статия на Светлозар Игов и си говорим, че в разказите на Йовков няма толкова национално и патриотично, колкото индивидуално и естетическо. Те не се случват в "историческото време, а в едно художествено надвремие", където красотата и мъката са големи колкото вечността.

Все пак времието също ни е интересно. На една стена има маршрут по разказите му, ситуирани в Жеравна, така че можем да излезем и да се разходим заедно с героите, по калдъръма, сред дървените къщи и под хълмовете, както Йовков се е разхождал, докато е писал.

Гледам червените точки по картата, опитвам се да вникна в детайлите на това пространство и да усетя механизмите на художествения поглед, който се е вълнувал от едни места, а други е оставил настрана. Мисля си за поезията на пространствата.

В стената има малка книжка с прототипи на герои от разказите. Разбира се, аз зная, че фикцията се случва, дори да не се е случила. Фикцията е истинска, тя е реалност, независимо дали хайдути, самодиви или чужди планети. Все са други светове, които се намушват в моя и са част от всичкото. Така че дали го е имало или го е нямало, е въпрос, който малко ме касае, защото аз зная, че щом е помислено, значи го има.

Снимката на последната страница обаче ме сепва.

Ти да видиш, Люцкан е съществувал триизмерно. Все едно си вървя по улицата, свивам зад ъгъла и се блъсвам в татко Барба, само дето е малко по-друго, нещо ме стяга и отговорността ми към изживяното от Люцкан нараства.

Към края купонясваме дълго с оригинала на първия му публикуван разказ.

Кефим се на името на съпругата му, пък и на лика й.

Излизам пълен и лек. Сприятелил съм се с много духове и съм колекционирал още светове.

Йовков живял в Жеравна 16 или 17 години. После се преместил в Добруджа, после в Букурещ и Варна. Чуваме, че има къща и литературен музей в Добрич. Правим сметки.

После тръгваме безразборно по жеравненските маршрути.